Трайна история

На хоризонта в предградията на столицата София преобладават овехтели, бездушни блокове с апартаменти, но в градския център са скупчени музеи, достолепни стари правителствени сгради и исторически църкви, които съжителстват със синагога и джамия, построена от турците през XVI век.Много от сградите през последните години са освежени от частни предприемачи или чрез проекта на ЕС "Красива България", който осигурява средствата за реставрирането на фасадите.Една от най-внушителните сгради е катедралата "Св. Александър Невски", издигната между 1882 и 1912 г., която е пълна с орнаменти от дърво и мрамор, а освен това приютява стотици български шедьоври на иконописта.Покритото със злато централно кубе с масивен златен кръст на върха стана моя ориентир, докато ходех из града, често чувствайки се почти или напълно изгубена.Разглеждането на катедралата ми достави особено удоволствие, тъй като знаех ролята, която Българската православна църква е изиграла в спасяването на евреите от нацистките лагери на смъртта - история, документирана в книгата "Beyond Hitler's Grasp" (Недостъпни за Хитлер), която четох в самолета, докато пътувах натам.Макар през Втората световна война България да е била съюзник на Германия, мъничката страна нееднократно е осуетявала заповедите за транспортиране на нейните 50 000 еврейски граждани към концлагерите в Полша.Църковните водачи заели правилната позиция; един от тях дори заплашил да легне на жп релсите, за да спре влаковете, идващи да отведат българските евреи. Ешелоните си тръгнали празни.Този разказ отвори в сърцето ми място за българите - което се разшири, когато видях книжния пазар на София, чиито щандове на открито са разпънати на десетки метри.За кратко ме изкуши българското издание на биографията на президента Клинтън, но най-накрая се спрях на няколко антикварни книги от Ф.Скот Фицджералд.Едно по едно изложените томчета са внимателно увити в целофан, за да не пострадат от природните стихии.Всеки град, който може да поддържа такъв огромен базар на книги, получава моето одобрение.Извънредно популярно сред туристите е Черно море, което се плиска по източното крайбрежие на България от Румъния до Турция и където се срещат както достолепни малки селища с историческо минало, така и новопостроени модерни курорти.Черно море обаче е на противоположния край на страната и до него се стига най-бързо през международното летище на София. Въпреки че България е само малко по-голяма от щата Тенеси, няма как да я прекосиш направо.И тъй като имах само четири денонощия, реших да избера максимално разнообразен маршрут, като начертах следния триъгълник: на изток към Пловдив, който е вторият по големина град, на юг през планините и лозята, после обратно към столицата.Двата града са свързани с 97 мили съвременна магистрала с табели на латиница и кирилица. Покрайнините на Пловдив не обещават нещо особено, но по-навътре е великолепният Старият град.Древните траки основали Пловдив през V век пр.н.е., а римляните пристигнали в I в. и по време на своето управление издигнали, между другото, и разкошен амфитеатър с 6000 места, който е реставриран в първоначалния си вид и все още се използва за концерти през пролетта, лятото и есента.В Пловдив няма смисъл от борба с туристическата карта. Старият град е около 1 кв. миля и установих, че ако се шляя безцелно, стигам съвсем естествено до всички основни забележителности, вкл. забележителния римски амфитеатър и много други, далеч по-порутени останки от римски и тракийски времена.Стръмните павирани улици минават покрай стари черкви, една джамия - строена през XV в., по време на епохата, наричана от българите "отоманското иго" - и характерни дървени къщи, които са класически образци на отоманския "конак" - архитектурния стил на къщите, притежавани от богатите турци.Най-поразително от всички тези сгради изглежда Етнографският музей - конак с достолепни колони и портали, боядисан в тъмносиньо с изрисувани бели и жълти цветя и листа.Вътре: всичко, което бихте искали да знаете за производството на сирене и вино плюс експозиции на мебели, бижута, керамика, облекло и музикални инструменти.Въпреки студа в този мартенски ден уличните музиканти свирят за стотинки. Някои от тях са по-възрастни - знак за трудностите, на които са подложени пенсионерите при новия икономически ред.Всеки, който е оплакал залеза на акордеона в САЩ, трябва да се радва, че изкуството да се свири на този инструмент е запазено в България.

Азбучно безредие

Лутах сe дълго, докато намеря пътя по лъкатушещите, осеяни с дупки шосета между Пловдив и Южна България, а имената от картата ми изобщо не приличаха на надписите на кирилица върху пътните знаци.На всеки кръстопът сочех думата "Пловдив" на латиница и казвах "Английски", после българския вариант и добавях "Български". След това посочвах латинското име на следващия град, където исках да отида, и казвах "Английски", поглеждах към хората и питах: "Български?".Когато най-сетне включваха какво искам, те се усмихваха широко и написваха името на следващия град така, че да съумея да го разпозная на табелата, която предстоеше да видя.По този начин си пробивах пътя през невероятно красиви планини, долини и лозя, водопади, реки и езера, придошли от топящия се сняг.Пътят с кола от Пловдив до Банско е по-малко от 100 мили, но заради падащия сняг ми отне над четири часа, двойно повече от необходимото.В Банско пристигнах преди свечеряване, тъкмо навреме, за да се уверя, че това е изключително приятен курортен град, пълен с български туристи.Планините около града предлагат страхотни условия за ски и при добро време спускането по тях сигурно е забележително преживяване.На следващата сутрин, докато карах през планинските шосета още на юг, за да стигна до изба "Дамяница", на моменти виждах целия пейзаж в съседните Македония и Гърция.В самата изба мой водач бе екскурзоводката Цветелина Шутова, която ще ви организира не само обиколки по желание, но също участие в гроздобера или посещение на някой от многобройните фестивали с вино, храна и музика в съседните села.На финала на обиколката ни стигаме до бъдещото помещение за дегустации, което тя се надява да бъде готово през юни.Всички в региона, мъже и жени, са ангажирани във винопроизводството, казва домакинята ми и реагира втрещена, когато я питам за хората край шосетата, които продават домашно вино в пластмасови бутилки от кока-кола.Изба "Дамяница" и многото като нея се трудят упорито, за да създават висококачествени вина.Навремето произвеждахме вина за руския пазар; сега правим изискано вино за хората, очакващи качество, не количество, казва Цветелина, която подготвя пътеводител за винарските турове из цялата страна.В България са отворени за посетители около 50 винарски изби, добавя тя.Познавачите в Европа и САЩ са все по-въодушевени от българските вина, особено от мерлото и кабернето, които са сред специалитетите на "Дамяница".Малко по-нататък спирам за посещение в Мелник, един от десетината градове музеи, както ги е нарекло българското правителство.Градът се състои от чаровни стари сгради с историческа и архитектурна стойност, които собствениците са длъжни да опазват.Над Мелник се издигат пясъчни скали, оформени от вятъра и дъжда. Всички високи и тесни сгради в планината Пирин са боядисани в кафяво и бяло, а цветовете са определени с национален декрет, за да се съхранят традициите на стила от българското "национално възраждане".

Манастирско чудо

Прекарвам нощта в градчето Сандански, известно със своите горещи извори и мащабните си минерални бани, където се установявам в прекрасен нов бутиков хотел на един връх.Стаята ми е просторна и съвременна, обзаведена с вносни италиански мебели, а от широкия почти колкото стената прозорец се открива страхотна панорама към града.Цената за това: $68 за нощувка.Погледнат по-отблизо, Сандански носи белезите на десетилетия компромиси с поддръжката, но от прозореца ми прилича на пейзаж от плакат за Гърция.30-минутен масаж струва по-малко от 20 долара, а след това може да си поръчате вкусно блюдо (например ризото с диви гъби) за по-малко от 10 долара.Но най-голямата наслада от тази екскурзия тепърва предстои, на около 30 лъкатушещи мили встрани от главната магистрала, която ще ме върне в София.Този път лесно откривам манастира, сгушен в Рила планина на повече от 4000 фута надморско равнище.Рилският манастир, основан през Х век, e смята за най-святото място в България и въпреки различните нашествия през вековете е съхранил ролята си като център на българското изкуство, религия и култура.Подробно изографисаната дървена сграда с изящни арки загражда обрасъл с трева площад с размерите на футболно игрище.Когато питам на входа дали някой говори английски, един мъж навъсено казва "Не" по начин, който намеква, че въпросът е обиден.Но и без преводач можете да се насладите на сградата, с нейните четири нива оцветени балкони, голяма черква, музей и стотици монашески килии.Над 1200 фрески от най-добрите български художници от XIX век покриват стените на манастирската черква, а музейната сбирка разполага с експонати като кръст от XVIII век, върху който отец Рафаел в продължение на 12 години е гравирал 140 миниатюрни библейски сцени - заради което е съсипал зрението си.Както ми обещаха във фирмата за леки коли под наем, България - дори тази малка част от нея, която успях да видя - има множество красоти", заключава Сидни Луус в "Уошингтън поуст".

Изпратено от : Статия за България от Сидни Луус.Преведена от екипа на Нет Инфо БГ АД.

Германски пътепис: За любовта на българите към родината и ракията

"Голяма е любовта към родината и към ракията - Срещи из българските планини" е заглавието на обширен пътепис от германската журналистка Барбара Шефер, публикуван във в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг" (FAZ.net) и преведен от Българската редакция на "Дойче веле" (Dwelle.de/bulgarian): "Да идеш в Балкана значи да се събереш с разбойници. На Балканския полуостров никога не са се борили срещу разбойниците. Особено напоследък вестниците непрекъснато пишат за въстания, нападения и кланета" - това пише Карл Май през далечната 1884 г.Според световноизвестният автор на приключенски романи из клисурите на Балкана - това е централният планински масив в България - се събирали само разбойници. Всъщност обаче това са били борци за свобода, които излизали в планината, за да подкрепят борбата за независимост от Турция (Османската империя). Днес планината е обезлюдена - от селцата хората се изнасят най-напред в градчетата наблизо, после към София, а накрая в чужбина.От 1990 г. насам населението на България се е стопило почти с 1 млн. и в страната остават само възрастните и онези оптимистични младежи, които вярват, че имат бъдеще в своята държава.Елена и Неда са на път към хижа "Рай" в Балкана.Под свод от букови дървета стръмната пътека води от Калофер нагоре към входа на Националния парк.Елена и Неда не бързат, често-често се смеят или припяват български народни песни.Неда е на 70 г., приятелката й - малко по-млада.По-късно двете седят в схлупеното стайче на хижата, спартански обзаведено с талашитени маси и различни столове.В центъра му е печката: метална, лъскава, голяма и кръгла.Аз съм една баба, казва Неда с видимо кокетство, защото всъщност изобщо не прилича на бабичка.Очите и блестят, гърбът й е изправен, от нея просто блика жизненост и дори неочаквана еротика.Разказва с огромно удоволствие за живота си и сякаш непрекъснато се подмладява, колкото по-назад стига.В Западна Германия за пръв път опитала пиле на грил. Ходила там с мъжа и с децата си, та после хората в селото доста се чудили, че изобщо са се върнали.България е моята родина, лаконично обяснява тя и си припомня още едно пътуване с кола чак до Неапол, където се качила на Везувий, за да види планина, която пуши.В хижа "Левски" се запознавам с Кунка и Димитър - седнали край найлонови торби с провизии, и двамата носят военни униформи.Кунка реже домати и краставица, после наръсва отгоре овче сирене - шопската салата, без която българите не сядат на масата. С нея пък върви ракия.Димитър, студент в Техническия университет, е мълчалив млад човек, когото изобщо не можеш да заподозреш в пиянство. Но салата без ракия просто не бива, така че дори той си налива една малка чашка, от която дълго време пийва на малки глътки. Хижата в подножието на връх Ботев е кръстена на Васил Левски. Левски и Ботев - тези имена носят още села и градове и дори два футболни отбора. Защото двамата са национални герои на България от освободителните борби. И двамата са родени в подбалканските котловини.В продължение на повече от 500 г. България е част от Османската империя. През 19-ти век от Европа и до България достига идеята за националната държава, надигат се въстаници, които се крият из планините.Един от тези герои е Васил Левски, роден през 1837 г. в Карлово, градче в полите на Балкана, и който по-късно става жертва на предателство и е обесен в София.В съседния Калофер е роден пък Христо Ботев, поет и активен революционер. С 200 български емигранти от Румъния той превзема австро-унгарския параход "Радецки" и тръгва през Дунава да освобождава България.Но и той се проваля - застрелян е от турски войник.Димитър говори малко, но не защото английският му е по-лош от този на неговата приятелка.Жизнерадостната Кунка също не може да обясни защо двамата толкова обичат планината. Тъй било и толкоз.На времето от училище много ходели по планините, тогава из Балкана имало почти толкова хора, колкото и на морето. Цели групи кръстосвали планините, комунистическата държава поддържала гъста мрежа от пътеки и хижи.Днес идвали в планината винаги, когато им останело малко време. С армията нямали нищо общо, дрехите им били дадени от един роднина, понеже материята била здрава и добре пазела от студ. Българските туристи не могат да си позволят якета "Гортекс" и пуловери "Флийс". Обувките им също обикновено не издържат дори на дъжд.Средната заплата в страната е около 140 евро месечно, тъй че пътуването в чужбина, например до Алпите, е само мечта, казва Кунка.И засега мечта си остава, нищо, че Кунка е лекарка и работи в Бърза помощ в близко градче, понякога на смени по 36 часа без прекъсван.По закон не може, ама е така, обяснява тя.Кунка иска да се махне от тази работа колкото е възможно по-бързо и да специализира дерматология.Грациозната млада жена носи дългите си кестеняви коси с път по средата и хванати отзад на кок, а зелените й очи любопитно оглеждат всичко наоколо.Питам я как реагират хората, когато от Бърза помощ им изпратят една толкова млада лекарка.Никак не реагират, отвръща ми Кунка, доволни са, че изобщо някой е дошъл.В градчето живеели доста цигани, безработицата била висока, непрeкъснато имало сбивания с ножове и злополуки поради пиянство. Кунка не коментира и не оценява, тя просто излага фактите.Когато им идват гости, Кунка готви типични български манджи, например баница или боб. Слушат народна музика, като най-обичат меланхоличните изпълнения на гайда от Родопите.Живеят в две стаи в къщата на Димитровите родители, но си имат собствена кухня.Кунка сервира в масивна българска керамика, която се прави вече от столетия от глината в тежката почва на север от Балкана и много се харесва на чуждестранните туристи като евтин сувенир.Естествено, Димитър ни налива ракия - домашна сливова. Баща му сварил около 50 л - според българския закон, всяко семейство има право годишно да свари най-много толкова.В годините, когато сливите родят много, бабата става отделно семейство, братовчедът и лелята - също. В България всички говорят за предстоящото влизане в ЕС. Димитър обаче не вярва, че Брюксел ще успее да забрани на българите да си варят домашна ракия. Атанас седи на килналата се тераса пред дървената си къща, жена му Минка се присвива на дървената пейчица, смалявайки се допълнително.Иззад дебелите стъкла на очилата си Атанас с буден поглед наблюдава света. Навремето бил директор на фабрика за розово масло и убеден комунист. Социалист, поправя той внучката си, която превежда. Когато излязъл в пенсия, заедно със съпругата се върнали на село. Днес за старите хора било тежко, споделя Атанас, без да се оплаква. Но и за младите никак не било леко, разликата между бедни и богати вече била огромна, та мнозина с носталгия си припомняли за миналото.В затънтеното селце Свежен също доста неща са се променили. Българите много обичат да поседнат заедно, да поприказват, да си попеят, обяснява Атанас. Сега обаче живеели все повече "по западному", всеки за себе си. Освен това селото постепенно измирало. В неговото детство в Свежен още живеели 3000 души и имало осем кръчми. Днес останали 200 жители, нямало училище, пустеещите къщи се рушали или пък в най-добрия случай се превръщали във вили за гражданите. Толкоз нещо ни е минало през главата, и тези тежки времена ще преживеем, категоричен е Атанас. Минка, неговата дребна, възрастна съпруга, която инак си мълчи, този път го подкрепя. Много й било неудобно, че не почерпила с нищо гостите, повтаря Минка на внучката си. По едно време на Атанас му идва до гуша. Той хуква към къщата и след малко се връща с шише от зехтин и с чаши. Разбира се, в шишето няма зехтин, защото в България изобщо не виреят маслини. Пък и да вирееха, българите сигурно щяха да ги варят на ракия. Преведено от : Българската редакция на "Дойче веле" (Dwelle.de/bulgarian)