Greece

Самочувствието определя съзнанието

   Пътуването се оказа доста изморително.След едно почти 24 часово клатене по влаковте, пристигнахме в Атина.

Влакът в София пристигна от Будапеща с 2 часа закъснение.Тъкмо се настанихме в купето си, когато една жена на средна възръст на английски ме попита дали ще раздават възглавници.Тя май също сега се беше качила.Казах, че би трябвало, а тя се усмихна.

Потеглихме.Раздадоха и възглавници:)На Кулата българските митничари направо ни разглобиха вагона.Попитахме ги, дали търсят нещо конкретно, а те съвсем учтиво обясниха: "Наркотици!".Кофти са тези моменти, когато си изморен, спи ти се, напрегнат си, а отгоре на всичко и дребнавостта им се разпростира до там, че ти откачат вратата, която е между двете спални купета( в повечето спални вагони голямото купе от 4 легла е разделено на 2 помещения с 2 легла и между тях има нефункционираща врата).Така както си лежах и в миг погледите ни с онази госпожа с възглавниците ни се срещнаха.Всички прегради между нас бяха паднали:)

Митничарите по едно време се сетиха, че може и кабрио да ни докарат както са тръгнали, затова се заеха да ни "сглобяват" купенцето:)Предстоеше голямото предизвикателство - елинските "тарашаджии".В нашият вагон бяхме едни от малкото българи.Повечето бяха унгарци, поляци, шведи, руснаци, немци.Когато нахлу гръцкия митничар и видя паспортите ни, без колебание каза "Вие двама долу.Цакате главния".Забележително, колко му беше трудно да каже "Ч", вместо "Ц".Ако не се бях поразбудил щях да си помисля, че с главния сме извъртяли вече белота и аз го цакам:)Когато всички българи слязохме от влака, другите чуждестранни попълнения ни гледаха с удивление.Бяха накацали по прозорците и се чудеха какво ставаЗапочна голямото "ц"акане.Някои крачеха нервно, други пушеха цигари, трети пък явно редовни пътници по тази линия демонстрираха завидно спокойствие.А такива като мен, които за първи път бяха изправени пред подобно изпитание се чудеха кога ли е влака за обратно.В случай, че не ни "харесат".Бях застанал на перона със скръстени ръце, когато жената от съседното купе за която ви разказах в началото свали прозореца.Все още не знаех от къде е, но имаше вид на германка или може би скандинавка.Беше слаба, много светла, с къса коса, кръгли очила.Може би беше на около 55-60.Погледнахме се, аз се усмихнах, а тя разтревожено ме попита:

- What is the problem?

- Problem?There isn't problem!

- Yes, there is problem, because you are down with these people.

- We are bulgarians!

- Yes i know, so what?

Сега вече не знаех какво да й кажа.За нея тези неща бяха непонятни и далечни.Тя не знаеше, че за гърците ние сме хора втора ръка.Тази жена идваше от друг свят.Свят, където възпитанието и уважението са двъжещите сили в обществото, а унижението не се толерира.Трябваше да и обясня някак "какъв е проблема", но не знаех как.През съзнанието ми минаха десетки думи, цели изречения.....

- The greeks don't like us! - казах аз.

- Why?Are you criminal? - попита ме тя нерешително.

- Noo, noo we are bulgarians and they give us special attention.

Знаех, че ще последва въпрос "Защо ни обръщат специално внимание" и затова бързо изстрелях своя въпрос.

- Where are you from?

- Sweden - усмихна се тя.

Тъкмо се зарадвах, че съм познал пък и бях успял да отклоня темата, когато чух името си.Хората около мен ми казваха да побързам и почти тичайки влязох в една малка стая, където имаше гише и двама унифотмени, които те оглеждат "дали ставаш".

Единият каза името ми, повдигайки въпросително гъстите си черни вежди, иначе надвиснали над хитрите му очички като тъмни облаци.

- Yes - отвърнах аз несъмнено доста притеснен.

- Are you tourist ?

- Yes, I'm tourist.

- Where will you stay in Greece? - попита ме изпитателно.

- In Athens

- Have you any hotel reservation? - усмихна се той.Явно очакваше утвърдителен отговор.

- No I haven't.It's not necessary.I'm going to ....

-  ОК.ОК - Прекъсна ме той.Държеше поканата, която ми бяха изпратили в ръката си.

Докато се опитвах да му обясня всичко подробно забелязах, че униформения потомък на Платон изобщо не си направи труда да я прочете.Погледа му се спря чак в края на поканата, където ярко се набиваше на очи един голям печат.Човека, който ми беше изпратил този документ, работеше в местната община и беше направил всичко възможно да лепне колкото се може повече печати, подписи, малки и големи шрифтове, цветни знаменца с маслинови клонки около тях.Стана ми ясно, че няма да иска да му показвам и парите, които трябва да декларирам, като дневни влизайки в страната им като турист.

-   How many days will you stay in Athens?

-   21 days - казах аз.

Тогава той удари печата и се усмихна.Пожела ми приятно изкарване.

Излязох навън и се почувствах ужасно щастлив.Тогава добрата стара шведка се появи от нищото, беше слязла от влака и пак ми се усмихна.Яавно от това чакане и беше писнало и видимо заинтересована ме попита в типичния си стил дали всичко е наред.Отговорих положително.След още малко чакане около влака се заформи суетня, разни чичковци се надвикваха на гръцки, по коридора движението се засили, а аз нервно погледнах часовника си.Влака ни вече закъсняваше 5 часа!Ако не тръгнехме в близките 30 минути това означаваше, че изпусках връзката Солун - Атина (международният влак, с който пътувах се движеше от Будапаща до Солун, а до Атина трябваше да хвана друг).Скоро влака изсвири, тегличите между вагоните се изпънаха и бавно напуснахме Промахон.Появиха се първите бели къщички с равни покриви и слънчеви колектори на тях.Иначе в северна Гърция пейзажите са типично български.Влака минава през малки населени места, движи се бавно, а малки дечица спират с велосипедите си и сочат с пръсти влака.Едни се усмихват и махат с ръчички, други яхват отново колелата и започват да се надбягват с трена.Вече губех надеждата, че ще хвана влака за Атина.Все се бавехме по гарите, все чакахме нещо и някой.За първи път пътувах по тази линия и знаех, че ще има много изненади.Една такава беше спирането ни за пореден път на някакво място в полето и тръгването на влака на заден ход.Ако в онзи момент чувството ми за хумор беше надделяло над притеснението и сприхавостта ми, може би цял ден щях да се подигравам на машиниста, че снощи са се напили с колегите и сега махмурлийската бърка пътя, заспива по гарите и минава на червено.

Започна "да ми мирише" на Солун, защото онзи смут преди голяма крайна гара беше на лице.Избързах, яхнах самара си и се строих първи до вратата от където щях да сляза.Правех сметка да скоча още в движение.До тръгването на другия ми влак оставаха 5 минутки.А трябваше и билети са си купя, но дори не знаех къде.Скочих и леко загубих равновесие, но не успях да падна.Бързо намерих гишето с билетите и с последни сили се добрах до влака за Атина.Тъкмо се качих и след 20-тина секунди влака потегли.Настаних се в едно купе, заедно с някакви момичета и едно момче.Явно не се познаваха.Едната госпожица приличаше на палестинска бежанка и не спираше да папка.Направо се разби от сладко, солено,сладко и солено, кисело и накрая не помня с какво заварши, но помня, че вече имаше по-спокоен вид.Момчето пък, все едно беше избягало от манастир.С дълга права черна коса на опашка, много висок и с една малка книжчица в ръчичките, която се губеше в големите му лапи.Видът му беше ужасно добър и за него навярно важеше с пълна сила определението "и на мравката път прави".В един миг излезе в коридора и започна да се кръсти.Май само на мен това ми направи впечетление.Бяхме минали покрай църква и в последствие разбрах, че това е съвсем нормално.

   Това се оказа типична гледка за градския транспорт в столицата, където всички се кръстят, когато автобуса движещ се по редовна линия, мине покрай църква.

Трябваше да се разделя с героите които ви описах, защото един по един взеха да слизат по гарите.Но дойде свежа компания.Взехме, че се разговорихме с тези четири момчета, с които вече споделях купето.Голям майтап падна.За България знаеха само "София" и "Лева".Май, не бяха и много сигурни, че имаме обща граница, защото ни бъркат с Унгария.Не знам какво бяха учили по география тези мои нови византийски приятели, но ако са учили нещо за Балканите, те тогава сигурно са се целели с хартиени топчета или са дърпали косите на очарователните си съученички.Василис, Димитрис, Баба и Ясун обаче имаха завидни познания в областта на футбола.За сведение ще ви кажа, че в Гърция определението Цар Футбол не важи или поне не с пълна сила.Смята се, че от футбол се интересуват предимно хулигани или хора с не толкова висока култура, а ако евентуално ходиш и на мачове, значи си голям простак и нехранимайко.Друго си е обаче да кажеш, че харесваш баскетбола.Него всички го обичат и въпреки, че и по баскетболните мачове ходят много калпазани, то според тях те са по-доброто зло.Както и да е.Заформихме си една игра по двойки.Димистрис ми беше партньор, а Василис и Ясун бяха другата двойка.Баба реши да остане безучастен.Играта всеки от вас я знае навярно.Единият от едната двойка казва "А" и на ум изрежда азбуката (английската), а от другия отбор му казват "Стоп", като със съответната буква изреждаме футнолни отбори.Всичко беше наред докато казвахме отбори като Арсенал,Фейнорд,Манчестър,Милан, Атлетико Мадрид, Майорка, Реал и т.н.Но в даден момент свършват известните отбори със съответната буква и тогава прибегнах до следното:

-  Академик София - изцепих се аз.

- Академика ли?От къде са тия бе? - възмути се Ясун.

- Академик София.Български отбор е това - убедих го аз.

- Добре, само да не лъжеш, ей - погледна ме сериозно Ясун.

На буквата "Р" беше ужасно интересно.Нашия отбор започна така:

- Рома - потри доволно ръце моя партньор Димитрис.

- Реал Мадрид - те

- Реал Сарагоса - ние

- Расинг Сантандер - те

- Райо Валекано - ние

Тук противниците ни зациклиха.Но на ум им дойде Реджина.

Сега бяхме ние.

- Ротор Волгоград - викам аз.

Ясун пак с недоверие към мен:

- Сега вече май ни бъзикаш, а?Какъв е тоя Ротор?

- Това е руски отбор бе Ясун.Ротор от град Волгоград.Не си ли ги чувал?

- Не, не съм.Предлагам да играеме без руски отбори.Тоя ти го приемам ама други руски не.

- Добре - съгласих се аз.

- Василис и Ясун пак се замислиха.Сега адаша трябваше да стреля.

- Не можеше да се съсредоточи, защото Ясун все му пилеше нещо на глават.Василис беше непукист и не му дремеше дали ще падне или ще бие в играта, но Ясун май искаше да спечели на всяка цена.

- Ривър Плейт - извика адаша.Плеснаха си доволно по пет точки с Ясун и се мислеха за победители.

- Розенборг - попари ги моя човек.

- Рен - каза Ясун.

Знаех, че ако кажа български отбор ще настъпи голямо оживление в купето.Василис и Димитрис пак щяха да се хилят на нервните изблици на Ясун продиктувани от странните ми отбори.

- Розова долина - изцепих се гордо аз, а адаша и Димитрис се плеснаха по челата и изпаднаха в изтеричен смях.Само Ясун ме гледаше лошо и май се опитваше да повтори отбора на глас, но хич не му върза.

- Розова долина - повторих високо аз.

- Тия пък какви са?Ей, тия си ги измисли нали?А от къде е този световно известен отбор? - подхвърли ми иронично Ясун.

- От България!

- И без отбори от България искам да играеме вече.Изморих се с твоите Академика, Росолина и Рокер от Русия.

- Ротор и Розова долина - поправих го аз.

- ОК.ОК, не ми пука - отвърна ми троснато Ясун.

Това беше и края на играта.Димитрис и Василис се смееха на глас и не можеха да се успокоят, а бузките на Ясун от розови станаха кърваво червени и той започна да им извива ръцете и да ги пляска зад вратовете.

Така мина нашето пътуване.Някак неусетно пристигнахме в Атина.Василис, Димитрис, Ясун и Баба отиваха на гости при техни приятели за две седмици, яхнаха големите сакове и се сбогувахме.Гарата е малка, кокетна и чиста.Възцари се уживление от пристигането на влака ни.Жегата беше убийствена.Повозих се на метрото, смених един два автобуса за да отида на мястото, където ме чакаха.Истината е, че града е доста голям, но достатъчно добре устроен откъм транспорт.И там ги има таксиметровите шофьори возещи на "нормални" тарифи, но къде ли ги няма.Сега да ви кажа за един такъв шофьор, но на автобус, по линия номер 171.Този майстор на кормилото ми изправи косата.Минаваше на не повече от 50 см от всичко, а при ограничение от 50 км/ч, спокойно гонеше 80-100 км/ч.На този мой мустакат любимец явно крачето му беше изтръпнало на педала за газта и не си го чувстваше.А спирачката ли..?Хм, какво е това? Картинката е впечетяваща - хората се кръстят при всяко минаване покрай църква, а пилота на автобуса пренебрежително подхвърля на вятъра "Ти гониш".

Над всяка втора къща се вее гръцкото знаме, а любовта им към родината е безгранична.Те са горди от това, което са и за тях гъркините са най-хубавите жени, гръцката кухня е най-хубавата, историята им е най-великата, природата им е най-красивата, музиката им е най-хубавата.Дали е така?Не, но имат завидно самочувствие.Трябва да се поучим от това.

Решили сте да видите по телевизията какво е времето днес в България?Забравете!Дава се само картата на Гърция и прогнозата за времето за тяхната страна.Че на кой му пука дали днес в Стокхолм, Мадрид или Москва ще вали.Подготвили сте се за лягане и ви се ще тихичо да пуснете радиото и да изслушате няколко познати комерсиални парчета от 90-те.Ей така, да се унесете.Е, да ама не!Това да не ви е България, че да има какви ли не станции, с каква ли не музика,а само за българска да си имаме само едно радио.В Гърция е точно обратното.Накрая свикваш и осъзнаваш, че си тук за да трупаш впечетления, за да се възхищаваш, за да се разочароваш, за да се удивляваш и да оставаш равнодушен.А, когато някой ден се събудя и видя пред блока в който живея в България, аварийна кола, която подменя счупената гума на боклуджийската кофа, тогава ще зная със сигурност, че е дошъл момента, в който си приличаме поне по едно нещо.На границата изобщо няма да се чудя "дали ставам", а на господата в униформи сигурно вече ще им е станало ясно, че никой няма да "ц"акам, защото идвам от страна с 1300 годишна история.

Автор: Вусата